Погледнах на тази книга малко скептично – отвън с нищо не ме привличаше, освен със заглавието си. Wat is thuis? (какво е У дома) в основата си е информативна книга. Всеки книжар или библиотекар би я поставил на рафта с информативните книги. И аз вероятно щях да я подмина, защото пазарът е предозиран от богато илюстравани информативни книги. Но ако някой книжар или библиотекар си разбира от работата и се е запознал със съдържанието на книгата, ще открие, че в нея има много повече материал за размисъл, отколкото информация и статистически данни. И на мен така ми я представиха – като пример за граничност, между различните жанрове и категории. Разбира се, моят скептицизъм отстъпи – но не само пред любопитството да се запозная с граничната книга, но и пред високия градус сантименталност, която темата за Дома буди у мен като човек, който цял живот се е местил от дом на дом, от село на град, и от държава на държава…

Какво е да се чустваш у дома си? Колко струва едно жилище? Какви са домашните ви навици? Какво е екологично строителство или как е разпределено населението между градовете и селата? Какво се случва, ако останеш без дом? Какво е да си бежанец и да нямаш дом?… Една малка книжка, в която темата за Дома е разгледана от възможно толкова много перспективи, че свят може да ти се завие. Но това, което за мен я прави изключителено ценна за работа в група, е, че всеки един читател може да намери нещо за себе си, да свърже част от информацията със личната си ситуация, или да размишлява върху въпросите, които кигата поставя. И най-вече – в нея се говори за различията. За това, че може да имаш различна къща, да изглеждаш различно, да говориш различни езици…

Наскоро моя близка приятелка обясняваше, че нейното дете идвало с желание у дома нагости, защото може да бъде „себе си“. Тогава се замислих колко силно свързано е чувството ми за дом с чувството да бъда себе си. Че това не е просто място, евтина квартира или луксозен имот. Има толкова възможни пространства и видове жилища, но това, което ги превръща в истински дом е, че се чувстваш приет и себе си.

Книгата ни показва, че домът не е само жилището, което обитаваме – това е улицата, кварталът, градът, инфраструктурата. Политиката, която води общината, към която плащаме данъци. Обществото и неговото отношение към всеки нопростигнал.

Кацнало на прозореца на своята собствена стая едно дете поема на пътешествие навън, за да види какво е домът за другите, какво е да си чужденец, какво е у дома да говориш повече от един език и на кой език се чувстваш у дома си. Че домът е повече от нашата собствена стая, че е повече от мястото, където живеем. То е начинът, по който се отнасяме един към друг…

Това се оказа една книга малка по размер, но голяма за размисъл. Направо ме изхърли от моста. Защото докато се надвесвах и вглеждах в отражението на собствените си представи за дом и уют, за свое и чуждо, се озовах в реалността на хора, за които домът може да е пейката, временно убежище, палатка в лагера, ежедневни усилия да защитиш правото да бъдеш себе си.

Четях книгата в кафенето на спортната зала, където децата ми тренират два пъти в седмицата. В кафенето имаше събрание да представители на различните спортни сдружения, които наемат залите. Точно бях на стр. 71 от книгата, където имаше илюстрация на майка, която си води детето на бадминтон. А зад гърба си чух точно в този момент някой от събранието да пита:

„Какво е съотношението на спортуващите местни спрямо чужденците по спортове?“

„Aми най-много има във футбола и бадминтона“ – отговори мъжки глас.

Досмеша ме… Точно бях на същото място в книгата. За това, че спортът е достъпен за всички.

След това продължих четенето на последната глава: Странно ли е да бъдеш различен „Anders zijn = Vreemd?“

„Хората, които искат да започнат нов живот на друго място, понякога се сблъскват с предразсъдъци. Дори ако се преместиш от провинцията в града или от ХХХХ в ZZZZZ. Предразсъдъците са мнения за хора, които не познаваш. Когато срещаш някого за първи път, се опитваш да прецениш какъв човек е той. Тъй като не знаеш много за другия, често несъзнателно използваш информация, която си чул от телевизията, интернет или други хора. Например, че човек от село е много по-скучен от градски човек. Или че всички XXXXX са упорити.“

А докато четях си представях: Как би изглеждала тази книга, ако бъде преведена и адаптирана на български?

Какво ще напишем ние за живота на децата по българските села например, където има по няколко супермаркета, но училището е затворено?

Как ще представим процедурата за получаване на статут на бежанец и как протича неговата интеграция?

Как ще опишем в книгата, че в България първо се строи новата кооперация и известно време новодомците газят в калта, докато построят тротоарите?

Къде са детските площадки? Как се отнасяме към различните, или към чужденците?

Как се грижим за възрастните, които остават без близки?

Как се грижим за околната среда, за бездомните животни…

Какво е дом? Това не е просто нашето лично, заградено от другите простраство, а едно гранично място. Където външният свят има своето отражение, а ние носим по нещо от себе си навън.

…………….

PS. Няма как една детска книга, която съм прочела предварително и ме е засегнала по някакъв начин, да не може да стигне и до детето. Без значение дали много ми е харесала или не, но ако намеря в нея нещо да се закачи, и при някое дете ще се закачи нещо дори да не е същото. И има книги, които преминават през мен като машина за тикви. Ако не знаете какво е машина за тикви – навремето вуйчо ми изобрети такава. Това е многа дълга желязна релса, закачена с вериги за трактор и така като се завърти из нивата обира всички тикви, дето ние сме пропуснали. Така и някои книги минават през главата ми и обират щръкнали въпроси или мисли… Други минават през мен като рало, задълбавът дълбоко и намират неща, дето аз дори не знам че съм скрила. Трети книги са като вода, с които да си изплакна насълзените очи. Четвърти книги като мека възглавница, на която да се облегна след уморителния ден …