Хартията е търпелива, това си повтаря Ане много често, пишейки в своя дневник в Задната къща. Тя прекарва там около 2 години от своето “детство” (от 12 юни 1942 г. до 1 август 1944 г.)… Но тези две години не са детство, а едно бързо порастване в условията на война, в скривалище, без право да бъдеш навън, да се движиш, да бъдеш себе си.

Но търпение и надежда има до последната страница на този дневник. В него младите български читатели могат да проследят последните години от живота на едно еврейско момиче в Холандия по време на Втората световна война. Но книгата не е само за страха от войната и за всичкото нещастие, което тя носи. Тя е и за любовта, за междучовешките отношения, за съзряването и за смисъла на съществуването, за необходимостта от труда и ученето.

Дните на Ане и нейната сестра минават в белене картофи, чистене на шушулки с грах и… четене. Ане и Марго си правят саморъчно картотека на прочетените книги, учат и пишат домашни. В дневника й на много места тя споделя впечатления от прочетени книги, разсъждава върху тях, спори…

Но как стигат книгите до Задната къща? Освен храна и вещи от първа необходимост те получават и достъп до книги благодарение на тяхната приятелка Беп:

“Веднъж в седмицата ни носи по пет книги от библиотеката. Заради книгите чакаме съботите с нетърпение. Приличаме на малки деца, жадни за подарък. Свободните хора нямат представа колко значи една книга за затворника. Четенето, ученето и радиото са единствените ни развлечения.”

Твоя Ане М. Франк

Дневникът на Ане Франк е издаван многократно на различни езици и в различни варианти. В предговора на българското издание от 2018 г. много добре е обяснено как настоящата версия е стигнала до съвременния читател. Книгата е достъпна на български и за слушане в Storytel.

Препоръчвам я не само заради важността на темата и заради личната история на Ане. А защото самото писане на дневник също е нещо важно за порастването и съзряването. Това е начин да преработваш своите преживявания и емоции. В този смисъл това е книга, която би вдъхновила и стимулирала децата да пишат, до споделят мислите и чувствата си. Защото това би им помогнало да се справят в трудни житейски ситуации. Защото думите могат и да лекуват.

По темата бих препоръчала на възрастните читатели две много смислени книги като лични свидетелства на времето: “Човекът в търсене на смисъл” на Виктор Франкъл и “Изборът” на Едит Егер. И двамата са оцелели от концлагерите.

За тези, които имат възможност да посетят някога Амстердам, прилагам линк към къщата музей на Ане Франк:

https://www.annefrank.org/nl/